📖 ЧАСТ 11: Завръщането

Има места, които помниш с тишина.
Места, които някога са ти тежали, защото си минавала оттам не съвсем себе си. С наведена глава. С усещането, че не си достатъчна.

Моли знаеше, че ще се върне там. Не защото искаше. А защото вече не ѝ тежеше.

Сутринта започна тихо. Без планове. Без натиск. Просто с едно кафе и усещането, че е време.
Отиде до гардероба – не търсеше нещо впечатляващо. Искаше дреха, в която ще се чувства… завършена.

Избра роклята в цвят циклама. Нейната русалка. Ярка. Прозрачна. Без срам.
Сложи си ниски сандали и големи обеци. Без грим. Само тя.

Пътуването мина в мълчание. Моли не си пусна музика. Искаше да чуе себе си.
Когато слезе от колата и погледна познатата сграда, не почувства болка. Почувства победа.

Преди време, това беше мястото, където се бе чувствала невидима. Сякаш всички я надценяват или подценяват, но никога не я виждат истински.

Сега вървеше бавно, с права стойка и мек поглед. Сякаш и самото място се беше смалило. Или може би тя бе пораснала.

Никой не ѝ направи комплимент. Нямаше нужда. Тя не търсеше одобрение.
Тя беше дошла, за да си го върне – себе си.

И го направи. В цвят, който не се извинява. В рокля, която се движи като тяло. В ден, който вече ѝ принадлежеше.

Това не беше просто завръщане.
Това беше Richland.